Analyses
НЕЗАДАДЕНИ БЪЛГАРСКИ ВЪПРОСИ НА ГЛОБАЛНАТА КРИЗА
Владимир Шопов
Българският разговор за кризата е изключително анемичен, води се спорадично и на практика не ангажира вниманието на основните партии в страната.
Бързото разгръщане на глобалната криза не създаде подходяща среда за многопластова дискусия за нейните източници и последствия. Неизбежният фокус падна върху различните анти-кризисни планове, политическите реакции и интерпретации, социалните последствия от бурно развилата се ситуация. Политически системи със слаби традиции на публичен дебат не успяха да започнат и проведат дебати с по-дългосрочен поглед върху нейните последствия. В българския контекст това също се случи. Първоначалната реакция на предходното управление бе да неглижира надвисналата опасност и на практика отказа участие в подобен тип разговор. Разбираемо, тогавашната опозиция използва самата криза и нейните последствия като политически аргумент в рамките на проведените през изминалата година парламентарни избори. В същото време, веднъж в управлението тя по-скоро се ориентира към „опаковането” на отделни мерки и програми като анти-кризисни, отколкото да стартира широк дебат за ефектите от кризата и уроците от нея. В резултат България остана едно от малкото европейски общества, в които много от важните въпроси по тази тема остават незададени.
Каква точно е кризата ?
Начините, по които ще протече разговора за кризата са функция на самата дефиниция за нея. В този смисъл е важно как точно ще я назовем и по какъв начин публичните институции ще говорят за нея. Вариантите не са малко и засягат различни аспекти на случващото се. Възможно е кризата да бъде анализирана чрез своя обхват и дълбочина, социалните й ефекти, геополитическите последствия, вътрешнополитическите промени и размествания, историята на идеите и обществените консенсуси и други. Описанието често предопределя интерпретациите и структурира йерархията на темите и въпросите, които обществата дебатират.
Погледната по един начин, кризата е описвана като финансова, макар това най-вече да третира нейния произход и стартова динамика. Постепенно тя се превърна в икономическа и това възприятие справедливо надделява над останалите. Предходният опит от различни европейски кризи подсказваше социален резонанс и реакция. Например, често използвана фигура е тази на „зимата на нашето недоволство” или пък националната стачка като позната и очаквана форма на протест. Липсата на подобен тип изяви изцяло изкарва от полето на публичните интерпретации социалните измерения на кризата, разбирани не като социална политика, а като разговор за това как изглежда обществото след нея и какви по-дълбоки промени са необходими като следствие.
Част от проблемите произтичат и от самото назоваване на сегашната криза. Например, най-популярното име е това на „глобалната” криза, което обаче се занимава основно с нейния обхват. Но дори и така описана, тя не е съвсем вярна, защото голяма част от силните азиатски икономики просто намалиха своя темп на растеж и въобще не навлязоха в територията на рецесията. Погледната оттам, всъщност кризата е „западна” и в най-голяма степен засяга именно неговото функциониране. Гледана по този начин, кризата е по-добре да бъде дискутирана и през геополитическите размествания, които катализира и институционализира. Дефинирана по този начин, тя поставя въпроси пред Европейския съюз и неговото място в разместения съвременен свят, както и множество въпроси относно необходимите промени в неговите политики, финансиране и функциониране.
Към сегашния момент може би имаме основание на кажем, че това е и криза на модела. Поне, ако изхождаме от поведението на западните елити, които реагират точно по-такъв начин. С други думи, реален въпрос е дали сегашната криза е просто „коригираща” или наистина е криза на модела, тоест обхваща дълбоките основания и динамика на растежа на западните икономики. [1] Отговорът на този въпрос е важен, защото от него зависят мерките, които следва да бъдат взети. Оценката за криза на модела на развитие предполага изцяло нов публичен разговор за това какво и как произвеждаме, по какъв начин си организираме институциите, в кои сектори приоритетно насочваме публичните разходи и т. н. С други думи, това би било разговор за новите полета на развитие, неговите сектори, изисквания от гледна точка на публичните политики и т.н. Обратна възможност е кризата за бъде анализирана като чисто коригираща, тоест като естествена и изцяло разположена в рамките на нормалната цикличност. Казано по друти начин, такава криза не носи съществени последствия, тя просто „разчиства терена” и не изисква мащабен разговор. Корекцията ще си произведе необходимите губещи и печеливши и нормалната динамика на циклите е възстановена.
Кризата има и своите мисловни измерения, макар европейската левица да не успя да наложи своята оценка за провал на глобализацията. Очакванията за идейно възраждане на левицата не се състояха като най-показателни в това отношение бяха изборите за Европейски парламент през лятото на 2009 година, които бяха спечелени от европейската десница. Глобализацията като доминираща рамка за развитие остава като цяло непокътната, макар важни идейни предложения като необходимостта от по-развита наднационална регулация да набират скорост. В същото време е ясно, че тази криза ще има последствия на ниво идеи, възприятия, концепции за развитие. Тяхното внимателно изучаване е важна актуална задача.
Кои са новите относителни предимства ?
Въпросите за това кой и какво може да създаде просперитет в рамките на националната икономика са основни и формират ядрото на големите икономически дебати. В същото време, тази тема е и политическа, доколкото тя предполага и управленски усилия, независимо дали става дума за по-пасивно или по-активно отношение към предприемаческата среда. Съществува цяла палитра от разбирания за това как, дали, доколко и чрез какви инструменти държавата следва да присъства в генерирането на просперитет. За някои осигуряването на върховенство на закона, предвидимост на общата среда и поддържането на максимална свобода на пазара е най-легитимния и полезен ход на държавата. Има и други подходи, които настояват за по-активно, моделиращо държавно присъствие. Те надграждат над тези минимални изисквания към държавата и подкрепят различни модели на поведение с нейна широка интервенция: чрез фискална политика, директно чрез собственост, чрез селективни стимули и т.н. Независимо от политическите предпочитания в една или друга посока, националните икономики стъпват върху различни относителни предимства, които генерират просперитет. Сегашната криза поставя и тази тема на дневен ред.
През изминалите години на растеж България сякаш основно разчиташе на няколко „автоматични” фактора, които създаваха тези предимства по инерция - например, включването на страната в новото, освободено икономическо поле на Централна и източна Европа, попадането й в отвореното, приобщено поле на новите бизнес възможности в резултат на падането на Берлинската стена. Сред другите „заварени” предимства са ниската цена труда, петна от остатъчна образователна подготовка, приемливо регионално разположение, очакван репутационен бонус от членствата в ЕС и НАТО и други. Важното в случая е, че тези предимства са даденост към момента на включване в европейската и световната икономика. В този смисъл, националният капацитет за тяхното поддържане (където е възможно) и актуализиране се явява също условие за устойчиво развитие. Нещо повече, това развитие предполага и способност за създаване на нови предимства, култивиране на среда, в която те да се появят и развият. Публичният разговор в страната досега като цяло приемаше за даденост наличието на тези предимства, генератори за развитие на страната. Като допълнение през годините бяха включвани и по-общи, абстрактни аргументи от типа „стратегическо географско положение”, традиционна трудова етика и т.н. Бизнес стратегиите за развитие на „небългарския” бизнес обаче показват, че страната като цяло не се използва за реализация на дългосрочни регионални стратегии за експанзия. Успешното излизане от сегашната криза предполага поставянето на въпроса за баланса между опитите за възстановяване на предходните предимства и създаването или подпомагането на нови сравнителни предимства, които да дадат по-дългосрочна перспектива за развитие на националната икономика.
Европейска или външна политика ?
Глобалната криза поставя няколко съществени проблема и за периферните европейски държави и техните външни политики. Това е особено валидно по отношение на наскоро присъединили се страни към основните международни организации като България. Една дилема произтича от голямата концентрация на външната политика на страната върху ЕС, което допълнително се засилва от ограничения дипломатически и общ, външнополитически ресурс на страната. В този смисъл, възниква въпросът в каква степен към европейската политика трябва да бъде развита и „по-диверсифицирана” външна политика, която да стъпи върху базовия факт за възникване на един многополюсен свят с различни центрове на тежест. Това не би следвало да маргинализира основните посоки на външната политика, но поставя въпроса за задълбочен анализ по какъв начин това глобално разместване влияе върху позицията на самата държава и способностите й да си възползва от това разместване.
Кризата поставя под въпрос и съдържанието на самата европейска политика на страни като България. До момента водещата парадигма в нея беше чисто присъединителната, независимо дали става дума за времето преди самото членство или след него. При тази нагласа страната продължава да е основно потребител, а не генератор на политики и стратегии. Подобно поведение не е устойчиво по различни причини, но новите страни-членки вече могат да идентифицират множество области, в които следва да изработват свои общи позиции и да инициират европейски мерки в отговор на свои проблеми. Например, една такава област е усложняването на влизането в еврозоната и постоянно нарастващите изисквания за влизане в нея. Друга област, която обединява новите страни-членки е тази за цената на европейските регулации, които имат по-голяма тежест върху бизнесите в тях. Трета е способността на новите страни в ЕС да създават добри условия за правене на бизнес и предприемачеството в сигурна среда и при работещи съдебни системи и върховенство на закона. Списъкът може да бъде продължен.
Погледната по този начин кризата изисква двойна промяна. От една страна има необходимост от развитие на „не-европейските” елементи на външната политика, които да отчитат усложняването на съвременния свят и в същото време да търсят начини за инвестиционни възможности. В по-широк план, това означава постепенното разработване на активни външни политики спрямо новите центрове на икономическа и политическа тежест в света. От друга страна, самата европейска политика трябва да започне да изглежда по друг начин. Необходим е преход от пасивно-консумативна нагласа да се премине към активна поза на ангажимент към основните дебати в съюза и формулиране на отделни мерки на европейско ниво, които имат непосредствени ползи за наскоро присъединените страни. Този преход изисква различни видове дебати в страната на публично, политическо, експертно и административно ниво, чиято главна цел е идентифицирането на кръга от проблеми и области, в които България може да инициира европейски мерки. Дипломатическата трудност и предизвикателство тук не е за подценяване, но доброто управление на общия наличен ресурс може да даде добри резултати.
Кой печели от тази криза?
Кризата не е просто явление, при което цялото ни внимание следва да е насочено към нейното отминаване. В нея има реални губещи и печелещи, както вътре в отделните държави, така и в по-широк, геополитически аспект. Вътрешнополитическите последствия от сегашната криза трудно могат да бъдат ясно очертани към настоящия момент. Те ще бъдат по-скоро функция на начините, по които ще бъдат управлявани големите бюджетни дефицити в повечето стари страни-членки на ЕС. В този смисъл, много от губещите са още „невидими”. По парадоксален начин, сред печелившите могат да се окажат тези прослойки, които доскоро бяха просто оставени да се интегрират, както могат в глобалната икономика. Вътре в западните общества нараства броят на хората, които вече трайно не са в състояние да намерят своето място в новата икономика, най-вече поради ниска образователна подготовка и липса на способности характерни за тази икономика (например, способности за работа в сложна когнитивна и културна среда, технологична култура и други.) Сегашната криза вкара във фокус тези социални групи и те сега могат да станат обект на по-активни политики. По един по-индиректен начин, те могат да бъдат печеливши и от опитите за запазване на различни индустриални сектори, в които са основно заети. В някои държави като Великобритания около кризата възникна и нова перспектива, която легитимира по-активна държавна интервенция с оглед запазването на „социалната тъкан” на общностите, където са разположени тези индустриални сектори. Появата на подобна нагласа дори в по-предприемачески култури като англо-саксонската е знак за значими размествания във възприятията за функционирането на глобалната икономика. Тяхната трайност е въпрос на бъдещето, но маркира разместване в политическия консенсус в много западни общества, което следва да бъде наблюдавано внимателно.
Геополитическите размествания в резултат на кризата са по-лесно разпознаваеми, макар тяхната устойчивост да е по-труден въпрос. На пръв поглед, така наречените „възникващи” икономики и държави са сред печелещите от тази криза и излизат доста по-уверени в себе си, отколкото предполагаха повечето анализатори. [2] Мястото на по-успешните от тях като Индия, Бразилия, Мексико и други в новия свят е затвърдено и това може да бъде видяно и чисто институционално в израстването на институцията на Г-20. В по-широк контекст, самото описание на съвременния свят постепенно се променя и той вече бива наричан „мултиполярен”, с което се променя цялостната динамика на международните отношения. Един от най-актуалните спорове е за точното описание за идващия истински глобален свят: дали става дума за свят тип „Г-2″ (САЩ и Китай) или за свят тип „Г-20″. Първото е може би прибързано, а втората е по-скоро пожелателно. Първото описание подценява реалните различия между Китай и САЩ по отделните въпроси, докато второто надценява силата на тази конфигурация и силата на императива за реакция на финансовата криза, която малко преждевременно направи от Г-20 нов световен играч. В същото време обаче и независимо от акуратността на описателните образи на новия свят, в него Европа е по-маргинализирана, по-малко влиятелна и с неясна крива на своето общо политическо влияние.
Европа прие точно навреме измъчените останки на проекта за конституция по формата на Лисабонския договор и си даде възможност да има по-смислена външна политика и глобално влияние, поне като институционален инструментариум. В същото време, реалните големи политически битки все повече я маргинализират и това бе особено видимо по време на преговорите по повод промените в климата в Копенхаген в края на 2009 година. [3] Самата идея, че ЕС може да проектира влияние чрез своите външни политики, докато вътре в съюза всичко върви според очакванията е нереалистична. Например, кризата с еврото на практика стартира нов кръг от сериозни политически дебати, които този път се отнасят до необходимостта от икономически съюз. Сякаш точно, когато Европа бе решила, че може да се фокусира върху увеличаването на своето влияние в света, тя отново е принудена да се занимава със себе си.
Кризата като катализатор ?
Геополитическото разместване, навлизането на „зелената икономика”, навлизане на нови продукти и модели за управление. Те приличат на новости, които са катализирани от самата криза. Според подобно възприятие, ключовите промени се случват чрез постепенни натрупвания, които се пречупват по време на критичен период и добиват широка легитимност сред елити и граждани. Подобно разбиране е важно, защото наистина моделите на развитие се променят именно чрез такива моменти на разместване, преформулиране на отношенията. В настоящата интензивна среда на промяна българското общество и елити следва да посветят част от своето внимание именно на подобен анализ. Кои са областите, политиките, идеите и навиците, които си струва да променим в резултат на настоящата криза.
Друго важно измерение е това на кризата като фактор за промяна на политически и икономически стратегии. Например, по отношение на Турция сегашната криза очевидно има катализиращ ефект при диверсификацията на икономическото й поведение и нарастване на активността й по посока на досега често игнорирани икономически дестинации като Африка, например. [4] Насочването на вниманието и средствата към образованието също получава нов контекст в резултат и на сегашната криза. Тя вече се превръща в неотменим фактор на развитието дори по отношение на най-ниско стоящите социални прослойки, които трудно ще бъдат интегрирани в глобалната икономика чрез социални мерки и частични ре-интегриращи курсове за квалификация. Тази връзка се подсилва и от все по-популярното усещане, че някои от индустриите на Запада няма да оцелеят настоящия срив или ще трябва да бъдат продадени на неевропейски инвеститори. Този дебат преминава вече и през образователната политика, чиято философия подлежи на преосмисляне.
На по-широко културно ниво, сегашната криза е подходящ повод да започнем да променяме начина си на възприятие на световната политика и икономика. Тук надделява възприятието, че развитието е функция на дълги вълни и относителни стабилни политически конфигурации, в които основната задача на страни като България е просто да се „прикачи”. Вместо това, сегашната ситуация ясно показва в каква степен движението е функция и на ключови събития и съчетания от обстоятелства. Те се компресирани в малки времеви отрязъци и изискват дълбоко разбиране на параметрите на ситуацията и воля за нейното управление. Подобна нагласа ще провокира реакции, както на обществено, така и на икономико-политическо ниво. Сегашното спокойствие от членствата в ЕС и НАТО по-скоро култивират обратната нагласа.
Какво прави държавата по време на криза ?
Идентифицираните тук теми и въпроси имат по-скоро провокативен характер и си поставят най-малко две цели. Едната е динамизиране на дебата относно настоящата криза. Най-добрите моменти за подобни дебати са именно пиковите периоди на кризи, когато и чуваемостта и готовността за промяна е най-висока. Българският разговор за кризата е изключително анемичен, води се спорадично и на практика не ангажира вниманието на основните партии в страната. Втората цел на разработката е да предефинира начините, по които мислим за тази криза и да предложи няколко допълващи възможности.
В този контекст темата за ролята на държавата е централна. В повечето случаи тя е просто повод за възстановяване и препотвърждаване на добре познати идеи и философии за характера и степента на намеса на съвременната държава в модерната икономика и общество. Сегашната криза не е изключение и доминиращата реакция на силно увеличаване на нейната роля преминава под възгласите за триумф над безконтролния пазар, свободния капитализъм и т.н. Популярната метафора за махалото отново е в употреба и нейното движение е по посока на по-силна държавна намеса. В същото време така формулиран този дебат не е особено полезен на страни като България. Едно от най-видимите последствия на сегашната криза е нарастването на относителната тежест на работещата държава като сравнително предимство. Пазарната устойчивост е особено зависима от добре работеща държава и отпадането на формалните пречки за икономическо навлизане и движение в отделните региони на света води до още по-голяма увеличение на нейната тежест. Доброто управление, относително малката, но ефективна държава, прозрачността, легитимността и реалния достъп до публични услуги, върховенство на закона, работеща съдебна система: важността на всички тези елементи нараства и ги поставя с още по-голяма непосредственост. Ниската цена на труда и първоначалната динамика на току-що отворения пазар са изчерпани като притегателни стимули. Членствата в ЕС и НАТО носят най-общи ползи, но бавно променят реалната среда в страната и не могат да бъдат считани като ключови фактори за инвеститорска дейност. Смяната на начините на работа на самата държава постепенно се превръща в ключов фактор и към него следва да бъдат насочени повече усилия.
Заключителни бележки.
Предлаганият материал си има по-скоро провокативна цел, отколкото амбиция да обхване изчерпателно всички основни въпроси, които глобалната криза поставя на дневен ред. Българската публична среда все още не е развила културата и капацитета да поставя важни въпроси на обсъждане, важни теми с лекота подминават вниманието ни, а важни въпроси остават незададени. Цената на тази неспособност нараства. Ако първите години след 1989 година съдържаха относително очевидни и лесни рецепти за развитие (либерализация, приватизация, присъединяване към международни организации като Съвета на Европа, ЕС, НАТО и други), то периода на зрялата глобализация е много по-сложен за разбиране и управляване. В тази епоха дори сигурностите от годините на прехода започват да изчезват и необходимостта от нови вълни от промени и реформи е още по-належаща. България направи относително успешно прехода към демокрация и пазарна икономика особено в неговите институционални аспекти, нейният преход към глобализацията може да се окаже много по-проблем
[1] За повече виж, D. Gross and C. Alcidi, ‘The Impact of the Crisis on the Real Economy’, http://ceps.be/book/impact-crisis-real-economy
[2] За по-пълен анализ на конкретните мерки и политики, виж:
http://www.economist.com/businessfinance/displaystory.cfm?story_id=15172941
[3] http://www.ft.com/cms/s/0/9730c9be-fed0-11de-a677-00144feab49a.html
[4] За повече по тази тема виж: http://www.gmfus.org//doc/TSG-Istanbul-Reflections%20on%20Debate.pdf
Друти анализи:
Ъруин Кристол - политическо наследство за начинаещи, Пламен Юруков
Избори 2009 - успешен референдум срещу статуквото, Владимир Шопов
2009 elections: a successful referendum against the status quo
Vladimir Shopov
The present long election campaign for Bulgarian Parliament has ended as a referendum against the status quo which the opposition has won. The strategy of the winning party, Citizens for European Development of Bulgaria (CEDB), to frame the political choice of the country in this manner was successful and the party is about to begin to govern for the next four years. Two things made the task easier. The first one was the distressing desire of the previous, three-party coalition to place itself above the political laws of democracy and the low quality of coalition governance. The de facto ‘grand coalition’ worked at too slow a pace, without clear direction, without accountability for its numerous failures and cases of abuse, it kept its Ministers for far longer than the rules of democracy suggested. Within months of EU accession, the government got the country into a deep reputational crisis and forced the EC to come forth with unprecedented criticism aimed at the governing coalition. EU funds were duly frozen. Towards the end of its term of office the three-party coalition seemed determined to remain in power at any price. Political engineering ensued at an unseen hitherto scale with eleventh hour changes in the electoral system and institutional and financial support for alternative party projects such as ‘Leader’. In short, the government attempted to hijack the electoral process. The very high voter turnout, around 70%, was a response to this behaviour.
The second important reason is the very nature of the CEDB political project. The party has been built almost by textbook which has provided it with significant advantage given the fact that most Bulgarian parties have become very sloppy and lazy abandoning entire regions of the country. Among its strongest features are a working national structure, wide scope of sectoral expert groups, relatively well-structured dialogue with branch and citizen organizations. But all this is funneled through the personal engagement of its leader, Boyko Borisov. This is a key element without which such convincing electoral success would not be possible. As a consequence, the figure and behaviour of the Sofia mayor is going to be the decisive factor on which the success of the future government will hang.
At the same time, the electoral campaign has given us many reasons for worry about the quality of the political system in the country. High electoral turnout is presently interpreted as key civic engagement at a crucial juncture for the country but at the same time it may also be seen as rather an act of desperation at ‘5 to midnight’. It simply does not look like systemic effort and capacity to counter abusive political power. This is evidenced by the numerous unconvincing protests over the last four years aimed at the outgoing government. Moreover, high turnout is currently serving to ignore the extremely worrying expansion and professionalization of the so-called ‘controlled vote’ which may regain its relative weight in political outcomes once this is wave of activity is over. In reality, dealing with this problem is one of the key tests for the next government, its willingness and desire for the normalization of electoral legal regulation and investigation and prosecution of such unpleasant practices. Another serious problem remains the low level of citizen activity between elections. The active inclusion of opinion, positions and expertise of citizens and their communities has to be central for the incoming government. Putting this to good use may turn out to be decisive for maintaining high levels of support as well as for improving the quality of governance.
The two-month long pre-election campaign was extremely unsatisfying from the point of view of debate about alternative governing programmes and policies. This is true even regarding key questions such as EU membership where we could not glimpse what parties wanted to do (for instance, regarding the role and functions of the deputy PM for EU funds, the Minister for European Affairs, EU policy areas where Bulgaria wants to be active, etc.) Left and right-wing parties persist in talking without clarity as to what and how the state will continue to do in the coming years, how and why taxes will be spent, how the stalled systems of public goods will be changed and improved. There never appears to be sufficient time for such a debate and campaigns are becoming a mindless race of graphic design and video clips. The coming four years of centre-right government must radically change the Bulgarian state, making it smaller, more effective and smarter. This is among the most important criteria worthy of discussion and effort.
Vladimir Shopov is one of founders of the Modern Conservatism Institute as well as a managing partner of Sophia Analytica Ltd.