Институт за модерен консерватизъм

Консервативен вот за промяна.

Преди няколко месеца направих сравнение между изборите през 2010 година с тези през 1992-а. Основната причина бе следната: тогава една партия бавно потъва, но нейната алтернатива още не е убедителна и губи. Торите на Д. Мейджър са разпадаща се структура, но реформиращите се лейбъристи още нямат своя Т. Блеър. Резултатът е вот за запазване на статуквото, но с ясен поглед към неговия крах. Неубедителната победа на консерваторите издават подобна логика на събитията, но с някои важни разлики. Управляващата левица е изчерпан проект с непопулярен лидер. В същото време, торите са отново приемлива управленска алтернатива след дълги години в опозиция, с ясно лидерство, но изглеждат лишени от голяма социална енергия и ясна идея за бъдещето на страната. Д. Камерът направи достатъчно, за да спечели, но не успя да убеди британците да му дадат ясен мандат за промяна, за смяна на посоката. На практика, резултатите от тези избори са един консервативен вот за промяна.

Торите на Камерън преминаха през пет години на дълбока промяна, мандат за което той получи при своя избор през 2005 година. На практика сегашния лидер на консерваторите повтори стратегията на Блеър и премести партията към центъра, отвори я за нови теми като околна среда, глобално затопляне и други. Внимателният поглед към сега избраните депутати ще покаже наличието на ново поколение политици, повече представители на различните етнически общности в страната. В същото време, Камерън така и не успя да генерира ясна посока и идея за развитие независимо от няколко успешни идейни разработки на партийно ниво. Отделно от това, през всичките години на неговото управление на партията той така и не успя да предложи убедителен екип от съмишленици. През всичките тези години промяната бе центрирана главно около неговата фигура, а не върху наличието на завършен управленски екип за управление на страната. Във време на криза, Камерън не успя в достатъчно степен да върне доверието към торите като към „естествената партия” на управление по време на криза. Това допълнително не му позволи да спечели различни колебаещи се избиратели. Твърде много от кампанията беше фокусирана върху детайли на управлението на кризата и твърде малко върху идеите, широките посоки на развитие оттук нататък. Все пак, торите направиха достатъчно, за да спечелят мнозинство.

Лейбъристите отдавна страдаха от загуба на посока и реална водеща идея в своето управление. Извеждането на преден план на лидерите на партиите не им помогна и Браун трябваше постоянно да връща внимание върху собствените си успехи при овладяването на кризата в нейните първи години. Левицата трябваше през цялото време да реагира на нови идеи, идващи от десницата и либералите и да обяснява как ще бъде „социална” при тежката необходимост от рязко намаляване на публичните разходи. Партията на Браун е отдавна доста разделена и ново поколение политици постоянно търси начини да заеме позиции. Няколко от лицата на това поколение почти се изкушиха да предизвикат нов избор на лидер преди година, но в името на единството запазиха мълчание. Самата кампания на левицата също не бе успешна с вече прословутите изпуснати, но записани коментари на Браун по време на срещи с избиратели.

Извън основните играчи на тези избори има обаче и други важни новини. Най-често внимание привлича първото депутатско място за „зелените” в цялата история на Великобритания, както и за партията на алианса в северна Ирландия. Извън тези събития най-голямо впечатление прави устремното нарастване на вота за британската национална партия, която е вече над 3% от общия вот. Нещо повече, броят на нейните гласоподатаватели постоянно нараства и в рамките на последните 5 години нараства почти три пъти. Ниското ниво на концентрация на този вот обаче засега й пречи да излъчи депутат в британския Парламент, независимо че тя в момента има евродепутати в Брюксел и Страсбург. Уелските и шотландските националисти не бележат съществен растеж, но могат потенциално да бъдат важни играчи при евентуален сценарий на коалиция между лейбъристите и либералите. В такава ситуация те също биха настоявали за различни конституционни промени като например повече правомощия за техните Парламенти. Това ще ги направи изключително трудни партньори.

Нова избирателна система?

Линиите, по които тази тема става актуална след изборите са две. Първата е свързана с нейната тежест по време на преговорите за съставяне на кабинет. Либералите имат дългосрочна политическа цел за промяна към пропорционална система (ПС), нещо което изглеждаше близо преди убедителната победа на Тони Блеър през 1997 година. Тогава новите лейбъристи бяха обещали подобна промяна на либералдемократите, тъй като не бяха сигурни в своята победа, но след началото на епохата „Блеър” този въпрос постепенно отпадна от дневен ред. И на тези избори те бяха жертви на мажоритарната система. С 23% от гласовете те получиха 57 парламентарни места при сегашната система. При пропорционална система този вот щеше да се материализира в над 150 места, превръщайки ги в истински играч в британската политика. Подобна смяна на избирателната система, при равни други условия, би довела и до нарастване на гласовете за партията, тъй като множество изследвания показват, че има немалка група избиратели, които не желаят да си загубят гласа и поради тази причина подкрепят или торите или левицата. В сегашната ситуация като най-добър вариант за либералите изглежда провеждането на референдум по темата. Цялостна промяна на системата ще отнеме между 4 и 5 години по консервативни оценки.

Втората линия на интрига е системата и нейния по-цялостен ефект върху политическата система. Освен чисто историческите основания за нейната поддържане, най-често в нейна полза е била идеята, че тя произвежда ясен победител и осигурява стабилно управление. Сега тези аргументи падат, макар това да се случва за първи път от 1974 година насам, когато има за кратко правителство на малцинството. Интересното е, че то трае едва няколко месеца и нови избори през същата година произвеждат ляво мнозинство, което управлява чак до идването на М. Тачър през 1979 година. Друга актуална теза в момента е още по-интересна. Тя настоява, че има нужда от по-представителен Парламент, който пропорционалната система да даде. На практика обаче, ако се погледнат резултатите ще се види, че една пропорционална система със стандартен праг от 4 % ще осигури участие на едва три партии, вместо на сегашните 11 партии ! Макар и под 4 процента подкрепата за тях е концентрирана в няколко района, което пък им позволява да се преборят за поне едно депутатско място. Така че, ако на този вот избирателната система бе класическа пропорционална такава с праг от 4 процента в сегашния Парламент щяха да бъдат представени едва три партии. Все пак, въпросът за евентуалната промяна тази система ще стои на дневен ред през идните години.

Досега традиционно се счита, че либералите по-скоро биха постигнали съгласие по тази тема с лейбъристите. Партиите (формално лейбъристите се регистрират през 1900 година) дори в края на 19 век са се явявали заедно на избори, когато избирателните райони са излъчвали 2 мандата. После са управлявали заедно в годините преди Втората световна война. Но внимателния прочит на електоралната география показва, че в момента една пропорционална система ще „удари” повече левицата, отколкото торите. Причината за това е, че техния вот е силно концентриран в Англия, докато левицата разчита много на Шотландия и Уелс. При ПС обаче националистическите партии от двете страни няма да имат осигурено участие в британския Парламент и те започнат да „теглят” гласове от левицата, която е традиционно по-близко до тях. Този анализ няма да е убегнал на либералите и това прави коалиция в торите поне толкова вероятна, колкото тази с лейбъристите. Още по-куриозно е, че именно мажоритарната система даде първия депутат на „зелените” в тяхната история, както и на партията на алианса в северна Ирландия. При ПС те нямаше да имат никакво представителство. При ПС сега Британия вече щеше да има консервативно правителство. Промяна в системата ще размести сериозно партийната система, но във всички случаи ще вдигне нивото на представителство на либералите. Те ще имат уникалния шанс да се доближат до традиционните две партии и биха станали реален коалиционен играч, а не просто симпатичен губещ, за които обичат да гласуват младите и тези със свободни професии.

Възможни последствия за политическата система.

Възраждането на партийните крила?

Освен промяната в избирателната система, коалиционното управление винаги изкарва на преден план и вътрешните различия в партиите. В този смисъл и на по-напреднал етап, засилването на фракциите ще се окаже важна динамика. Немалка част от либералите продължават да мислят, че те са далеч по-близки с левицата, отколкото с торите. Други ще определят отношението си изцяло според вероятността от приемане на нова избирателна система. Вече е поет ангажимент за референдум по този въпрос, но тепърва ще има разговори за конкретните специфики на предложението. При липса на напредък тук и натрупване на тежки управленски решения, вътрешните фракции особено при либералите могат да станат решаващи играчи. Например, сега по време на кратките коалиционни разговори между либералите и лейбъристите стана ясно, че голяма част от депутатите на левицата са били открито против съвместно управление, поради липсата на мандат от страна на избирателите. Още в самото начало това се е явило като ключово препятствие пред и без това правителство на малцинството.

Идейни размествания ?

Това ще важи най-вече за левицата с оглед края на проекта на „Третия път” на Блеър и Браун. Краят на това управление е и край на тази епоха на радикално преместване на лейбъристите към политическия център. Новото правителство ще бъде възможност за нея. Либералите жертват някои важни по-леви политики в името на коалицията, което отваря за лейбъристите възможност за ре-социалдемократизация след силно пазарния завой от последните две десетилетия. В партията предстои избор на нов лидер, който трябва да е от генерацията на Д. Камерън и Н. Клег. Левицата сега е в много трудната ситуация да се изправи срещу опонент, който след дълги години на електорална изолация вдясно прави успешен ход към центъра. Намирането на точната формула за противодействие на такава ситуация отнема дълго време.

Дилема ще има и за либералите, които дълги години използваха модернизацията на лейбъристите, за да използват по-леви идеи за събиране на периферни гласове. Тази стратегия сега не изглежда възможна и годините на намаляване на разходи, които идват ще „нарани” по-социалната идентичност на партията от последните години. Интересно е, че ако бъде приета системата на „алтернативния вот” (райони с един депутат, но ранкиране на кандидатите от страна на избирателя), то това създава стимул за либералите да станат „най-центристката” партия, за да могат да бъдат предпочитани като втори избор от максимален брой избиратели. Този електорален стимул може наистина да промени профила на партията, но тези неща ще станат ясни едва при реална промяна на избирателната система.

Новото коалиционно правителство

Консерваторите и либералите постигнаха споразумение за пълно коалиционно споразумание за период от пет години, с ясно разчетени ангажименти и политики. По отношение на някои въпроси, либералите ще имат право на свободен вот в Парламента. Това е на практика първата коалиция от Втората световна война насам като дори тогава тя и била създадена с оглед воденето на успешни военни действия и състезателната политика е суспендирана. Камерън става най-младия премиер от 1812 година насам, а лидера на либералите става заместник-премиер министър. Либералите ще имат пет поста в кабинета и получават обещание за референдум за смяна на сегашната избирателна система. Ангажиментът на двете партии е това споразумение да бъде в сила за целите 5 години на този Парламент. И двете партии се отказват от някои важни предизборни ангажименти като например увеличаването на базата за данък наследство при торите, а либералите оставят на заден план идеите си за прекратяване на ядрената програмата на страната. Важно съгласие е постигнато по отношение на намаляването на разходите, за което ще бъде подготвен нов бюджет в рамките на 50 дни. Най-евроскептичните части от програмата на консерваторите остават и Уилям Хейг става външен министър. Отсеге нататък, всяка промяна в първичните евродоговори ще отива на референдум, а влизането в еврозоната отпада дори като възможност. Все пак, торите се отказват от най-трудните обещания като връщане на правомощия в областта на трудово и криминалното право. На практика в страната няма да бъде въведена пропорционална система, а вече се говори за „алтернативния вот” система, която е разновидност на мажоритарната. Има съгласие и за дълбока реформа на камарата на лордовете и постепенното й превръщане във втора, избираема камара, но напредъка тук ще е труден, защото подобна промяна ще има сериозни конституционни последствия.

Тази публикация е публикувана на 14 май 2010 в 17:01 и е записана в категория Новини. Можете да проследите коментарите по публикацията чрез нейният RSS 2.0 feed. Можете да направите коментар или да изпратите trackback от вашият собствен уебсайт.